Черен облак, от тъги,

чернее над мъртви мечти!

А зад железницата стара

(над паркинга) нощта страда...

Няма нито един лъч светлина,

нито една звездица на фона!

И последният шанс си замина

с удара на дъжда - жадна симфона...

Този тънък лед се чупи като стъкло

(Под силата на куршумите).

Сякаш никой и нищо преди не е било...

докато от шума ронят се думите:

"Светъл облак, от мечти,

светлее над живи тъги.

А зад мастилницата стара

(над паркинга)  звезда пада..."

Бледи сенки гледат, остават следа...

Дух незнаен, започва съня... и остава.

Бяла струна (като светлина) докосва леда.

Докато месецът огрява нощта... огрява!