Ти спиш замлъкнало сърце,
мълчиш, а думите не идват.
Ни плач, ни смях и нито стон,
пресъхнало си като в пустиня.
Сълзи и спомени за дъжд,
не капват от очите сухи.
Аз моля се да рукне изведнъж,
ала ушите за молба са глухи.
И има само лека тишина
здрач пада в залез сгушен.
Бял лист без думичка една,
хронист е на живот опушен.
Димът ме души получер,
лютив в дробовете навлита.
Живот натикан като в килер,
а няма даже и кого да питам.
Дойде обвита цяла в прах,
таз муза поетично черна.
Поела плътно моята тъга,
запя ми нежно и вечерно.
© Петър Петров Все права защищены