Чудо
Ти беше сън. Дори не беше истински...
За теб не бях запалила огнище.
Не беше принц от детските ми приказки.
Дойде без кон, самотен и разнищен.
Прегърна ме с ръце, от студ сковани.
Погали ме с вдървените си пръсти.
Изпи със устни старите ми рани.
Докосна вярата и тя възкръсна.
Поспря... Посгря се... После си отиде...
След тебе отлетяха пеперудите.
Небето се забули от обида.
Луната се прегърби от почуда.
А аз пристъпих към тревите боса -
венец от спомените да заплитам...
И стана Чудо! Крехка, недоносена,
политна любовта ни към звездите.
И цвете върху камъка поникна...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Бианка Габровска Все права защищены
