Съдбата нахално затропа и нагло ме пита:
„Аз знам, че си бил на върха – истински крал,
макар и за малко, с предателска свита,
но с твоята истина всъщност как си живял?”
Неистово питам се в отговор – на какво да заложа?
Душа, наранена, какво ли ще понесеш?
Прости ми, не лъжа! О, мили мой Боже,
стрелна се черен спомен с дъх на лепкава леш…
Съдбата изсмя се и бавно отива
към други крале – разноцветен гранит,
Душата ми някак се сви, стана ѝ криво,
но с трудната истина засия в своя бит!