Пропукала съм утрото на декемврийски студ,
сразила границата с нямото.
Нечленоразделно ехо бил порива на слъзните канали,
водовъртежно очертало обозримата ми сцена.
И ето на, поела дъх, съм вмъкната в местоимение-
за по отчетливо заглавие ми дали.
Аз стръв за глаголоблудстващите мисли-
новопоявила съм надежда на отците.
Започнала съм с просто изречение,
препъвала съм се в съюзите, изричала съм междуметия,
пропускала и запетайките, поднасяла на място въпросителни.
И някак неусетно, далновидна се събудих
след щекотливия урок.
Сега смирена, ще попивам от всемира с отворени очи,
и удивителните ще възторгват.
На ясно съм - до точка ще трябва някога да свърна,
когато граматически скроя на минало-сегашно словосборът.
Но то е в ланшно време, съвремието ми е многоточие.
© Антония ИВАНОВА Все права защищены