Достатъчно
Достатъчно от всичко взех.
Защо все още се оглеждам?
Витае в празното пространство дух,
но няма в него никаква надежда...
Присядам. В сянката на миналите дни.
За малко, уж, да се сбогувам.
А времето лети. Лети! Очаква ме.
Да се събудя.
Внезапно сепвам се.
С изтръпнали ръце,
оплели пръсти като храсталаци...
Щях някъде да ходя? Но къде!?
По дяволите слабият ми разум!
Усещам, знаеш ти, сърце...
Е, хайде, да вървим. Води!
През девет планини и равнини.
В безпътицата има винаги надежда.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Лина - Светлана Караколева Все права защищены
