Душите ни без глас, ще записукат
Приклякват сенки уморени
в среднощна бяла тишина,
където чувствата стаени
будят наранени сетива.
За кой ли път сърдечна влага,
ще напоява нашите очи
и неизреченото - до забрава
през стиснатите устни,ще мълвим?
И уж говорим,а не смеем
имената си да изречем.
Знам... когато остареем
взаимно ще се прокълнем.
За всеки миг от нас пропуснат,
за всяка паднала звезда.
Душите ни без глас ще записукат,
приклещени от самота.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Росица Петрова Все права защищены
