Приклякват сенки уморени
в среднощна бяла тишина,
където чувствата стаени
будят наранени сетива.
За кой ли път сърдечна влага,
ще напоява нашите очи
и неизреченото - до забрава
през стиснатите устни,ще мълвим?
И уж говорим,а не смеем
имената си да изречем.
Знам... когато остареем
взаимно ще се прокълнем.
За всеки миг от нас пропуснат,
за всяка паднала звезда.
Душите ни без глас ще записукат,
приклещени от самота.
© Росица Петрова All rights reserved.
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
