ДЪЖД
Не спира дъждът по паважа да бие,
забързан излизам, не искам заслон.
И нека сърцето прохлада да пие -
отронил милувка небесният склон!
Само там няма никой тях да ги види -
наранените мъжки влажни очи,
щом капки целуват дъха керемиден
на горещият ден, събирал лъчите.
Само там ще мога да пусна на воля -
моя плач върху мокрите сиви павета.
Само там ще бъдеш завинаги моя -
в надежда изплакала солта на сърцето!
10.02.07.
© Ивайло Яков Все права защищены
Вали, вали, вали...
Сигурно защото много е самотно.
Като мене. И безкрайно го боли.
Небето почерняло е от болка.
Затова се леят тез сълзи!
Самотата и в мен не спира да бълбука.
Излива се от мойте и небесните очи.
Прекрасен стих, макар и тъжен! Поздрави!