Есенна пустота

Ах, къде е моята звездица,
говореща ми с нежните слова?
Ах, къде е тази светла птица,
летяща някога над черните поля?
Ще стоплиш ли отново моята душа,
от скръб отслабнала,
ще ми покажеш ли какво са чудеса?
Ех, теб щом те няма
и сълзите тъй ще капят
под сините, невзрачни небеса.
И полетата -
черни ще останат
по тая призрачна земя.
Дали и твои кристални сълзи ще покапят?
Ще стоплят ли нейде поля -
ще срещнат ли друга милувка,
ще изчезнат ли
постепенно в дъжда?
Аз твое гнездо бях,
твой дом,
твое семейство,
твоят заслон.
Защо крила си на юг разпери?
Защо отлетя?
Аз ли сам те прогоних,
или виновен е и студа?
И седя аз сломен над веранда,
калта и тревата ми чернеят
под сутрешната мъгла.
Аз съм гнездото пустеещо,
но скоро ще ме препълни тъга.
Уморен от дима на комините,
ще се разпадна под утринната дъга.
И още аз чакам те,
без теб се разпадам,
моля те, върни се,
с крила прегърни ме,
та с радост да посрещна смъртта.