Есента...

Есента...

Тя, Есента, си идва без да пита

със пориви на ветрове внезапни,

душите ни с емоции оплита –

тъй често от Страстта неадекватни...

И някак притеснено, меланхолно

вървим из още топлите ѝ вечери,

а влюбим ли се (Господи неволно!...)

е толкова необяснимо вече!...

... И за това, че може би излишни

са Страстите, когато плод не връзват,

и в Есента ако разцъфнат вишните --

от първите слани (за жал!) измръзват...

... Да вярно е, Животът се повтаря,

обаче само в следващи сезони!...

... И да, в основата на всяка Вяра:

е друг Живот, но в нейните канони...

... И този тук, дарен ни еднократно

е наш, но в Есента ни натъжава,

защото нищо не върви обратно,

макар че Времето си продължава...

... но седна ли на прѝпек и на завет

и от горите тих ветрец повее

е тъй приятно огнената памет

на Слънцето все още да ме грее,

та дръзко си наричам хоризонта,

а даже и зад него ако може,

дори и богохулно да напомня,

че твои сме чеда – Любими боже!...

05.10.2020.