Есента...
Есента...
Тя, Есента, си идва без да пита
със пориви на ветрове внезапни,
душите ни с емоции оплита –
тъй често от Страстта неадекватни...
И някак притеснено, меланхолно
вървим из още топлите ѝ вечери,
а влюбим ли се (Господи неволно!...)
е толкова необяснимо вече!...
... И за това, че може би излишни
са Страстите, когато плод не връзват,
и в Есента ако разцъфнат вишните --
от първите слани (за жал!) измръзват...
... Да вярно е, Животът се повтаря,
обаче само в следващи сезони!...
... И да, в основата на всяка Вяра:
е друг Живот, но в нейните канони...
... И този тук, дарен ни еднократно
е наш, но в Есента ни натъжава,
защото нищо не върви обратно,
макар че Времето си продължава...
... но седна ли на прѝпек и на завет
и от горите тих ветрец повее
е тъй приятно огнената памет
на Слънцето все още да ме грее,
та дръзко си наричам хоризонта,
а даже и зад него ако може,
дори и богохулно да напомня,
че твои сме чеда – Любими боже!...
05.10.2020.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
