Сънувах сън - ръка във бяла ръкавица
садеше рози във душата ми
и шепнеше: "Поливай ги със обич,
на плевелите злоба не ги оставяй."
Аз стиснах шепа обич във ръката си -
дете бях, не знаех как се прави.

Но после почнах смело да греба -
изгребвах обичта до дъно
от сърцето, а тя цъфтеше пак.
Поливах всички рози в своята душа,
но обичта преля и ме загърна
във топъл мрак.

Аз ослепях... аз виждах странни хора -
неестествено прекрасни и добри.
Очите ми халюцинираха.
Виждах свят, изчистен от пари,
от кал, полазила в сърцата,
убила розите, посадени от Невидимата.

Халюцинирах и... подавах си ръцете
на всеки срещнат - и се чувствах като роза,
цъфтях, защото обичта преляла
ме давеше във хубави видения.
Не виждах устни, изкривени от страдания
и как се радвах, че са... невидени.

Не виждах просяците, лазещи по камъните,
мизерните стотинки, пуснати
до осакатените крака.
А там, на пътя, имаше кутре изкормено,
но аз видях го живо, недокоснато -
то близна предано моята ръка.

Не виждах нищо - само моите фантазии,
и толкова красиво беше,
че поливах с обич всеки непознат.
Дали ръката в бяла ръкавица
знаеше какво великолепие
ще стори малко обич с този свят?