Душата ми е като камък вече.

Покапа кръв по ризата девича.

Виновен залез тромаво се свлече

и аз не мога никой да обичам.

Коруба празна стана ми сърцето.

Сто прилепа във него закрещяха.

Светът се изтърбуши там, където

преди магнолии безспир цъфтяха.

А вик на жерав  – страшен и протяжен,

разтегли ми небето до безкрайност.

Уви! Не ми е никой, никой, важен.

Препъвам се в безсмислена случайност.

И все се мъча да се овладея.

Да пресушá на извора тъгата. 

Да имитирам бодро, че живея

и всеки ден не е случайна дата. 

Опитвам се... Неволно или волно

се вглеждам на цветята във очите.

Но слънцето ми пак залязва болно,

не мога да му задържа лъчите...