Изпуснатият влак не ще се върне -

не се качи във него точно преди пет лета...

Сърцето ти със лекота на него гръб обърна -

забрави да порови по-навътре в пепелта.

И някак смешно е да чакаш някого на тази спирка,

пeронът стърже безтегловно тежки небеса

и всеки поглед в миналото бавно те убива,

отронен и изсъхващ като есенни листа.

Отпускам уморени клепки, облепени с дъжд,

нечакана и чакаща във нищото на тази гара...

От пет лета тук идвам да посрещна онзи мъж

и слънцето пет пъти веч‘ очите ми изгаря.

Животът ми се храни със откраднати минути

и сухата ми кожа жадно пие невъзможни ласки.

Но вместо твоята ръка, държа спасение барутно,

сърцето ми цигарени въздишки пак изтласква.

И как да се науча да обичам истински отново?

Човек се учи да говори и върви веднъж в живота!

Отказвам да се вричам във неистинна любов лъжовна!

Щом няма да си моето спасение, ще бъдеш моята Голгота!