Изпуснатият влак не ще се върне -
не се качи във него точно преди пет лета...
Сърцето ти със лекота на него гръб обърна -
забрави да порови по-навътре в пепелта.
И някак смешно е да чакаш някого на тази спирка,
пeронът стърже безтегловно тежки небеса
и всеки поглед в миналото бавно те убива,
отронен и изсъхващ като есенни листа.
Отпускам уморени клепки, облепени с дъжд,
нечакана и чакаща във нищото на тази гара...
От пет лета тук идвам да посрещна онзи мъж
и слънцето пет пъти веч‘ очите ми изгаря.
Животът ми се храни със откраднати минути
и сухата ми кожа жадно пие невъзможни ласки.
Но вместо твоята ръка, държа спасение барутно,
сърцето ми цигарени въздишки пак изтласква.
И как да се науча да обичам истински отново?
Човек се учи да говори и върви веднъж в живота!
Отказвам да се вричам във неистинна любов лъжовна!
Щом няма да си моето спасение, ще бъдеш моята Голгота!
© Симона Гълъбова Всички права запазени