Живота си върви, уви!
Сънувах я отново.
Носеше от мен дете.
Зарадвах се, но много
сви се моето сърце!
Разбрах, че още я обичам,
че обида нося- кървава отрова!
Че мило я наричам,
че имам и надежда нова...
Прегръщах я с душа,
не исках да сгреша!
Радвах се и плачех в тоя миг,
създаде се и тоя стих...
Тя беше във ръцете ми,
същата, но някак си различна!
Исках да избягам, но останах -
въпрос на чест, така типична!
Плачех и се радвах едновременно,
от мене беше бременна!
Исках я, но се събуди рана стара,
чудех се какво да правя!
В този миг сърцето проговори,
отвориха се и простори нови!
Притихнах. Замълчах.
Послушах вътрешния глас...
И театърът си продължи...
Отворих сънени очи...
Изглежда ще вали!
Въздъхнах. Живота си върви, уви!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Добромир Иванов Все права защищены