Живота си върви, уви!

Сънувах я отново.

Носеше от мен дете.

Зарадвах се, но много

сви се моето сърце!

Разбрах, че още я обичам,

че обида нося- кървава отрова!

Че мило я наричам,

че имам и надежда нова...

Прегръщах я с душа,

не исках да сгреша!

Радвах се и плачех в тоя миг,

създаде се и тоя стих...

Тя беше във ръцете ми,

същата, но някак си различна!

Исках да избягам, но останах -

въпрос на чест, така типична!

Плачех и се радвах едновременно,

от мене беше бременна!

Исках я, но се събуди рана стара,

чудех се какво да правя!

В този миг сърцето проговори,

отвориха се и простори нови!

Притихнах. Замълчах.

Послушах вътрешния глас...

И театърът си продължи...

Отворих сънени очи...

Изглежда ще вали!

Въздъхнах. Живота си върви, уви!