Живота си върви, уви!
Сънувах я отново.
Носеше от мен дете.
Зарадвах се, но много
сви се моето сърце!
Разбрах, че още я обичам,
че обида нося- кървава отрова!
Че мило я наричам,
че имам и надежда нова...
Прегръщах я с душа,
не исках да сгреша!
Радвах се и плачех в тоя миг,
създаде се и тоя стих...
Тя беше във ръцете ми,
същата, но някак си различна!
Исках да избягам, но останах -
въпрос на чест, така типична!
Плачех и се радвах едновременно,
от мене беше бременна!
Исках я, но се събуди рана стара,
чудех се какво да правя!
В този миг сърцето проговори,
отвориха се и простори нови!
Притихнах. Замълчах.
Послушах вътрешния глас...
И театърът си продължи...
Отворих сънени очи...
Изглежда ще вали!
Въздъхнах. Живота си върви, уви!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Добромир Иванов Всички права запазени