Гръмовният глас на селската камбана, 
разглася своите тъжни празненства
и разтърсва замрялата поляна,
сред която е живяла младостта.

И всеки нейн удар за смърт известява, 
плъзнал се към мълчаща долина, 
в която близостта ни избледнява, 
и ние тънем в смъртна тишина.

Пусто е и черна птица прелита,
над гниещи дървета и плодове
със своята каменна човка разплита,
къравия сок заспал в ледове.

Кучешкия лай от мъка насъбрана,
се разлива под зимната мъгла,
но никой не вижда врящата рана
и счупената със зъби стрела.

Това подножие без чувства изгрява, 
и слънцето преглъща тъмнина, 
а после вятърът грозно запява, 
в увиснали от болка знамена.

Тежащият глас на селската камбана,
цял живот е звучал за празнества, 
на които една душа заридала,
гледа скръбно безумни пиршества. 

***

Истината е винаги горчива. 
Дори непосилна за израстналите в лъжа.

Но от нея винаги ще извира
и не ще пресъхне, моята изстрадала река.