Когато пътищата млъкнат
КОГАТО ПЪТИЩАТА МЛЪКНАТ
Забравен, пътят сам-самин говори,
че някога е стигал до небето,
че спирал е в дома на чужди хора
и че животът всъщност е пътека.
Как хищно, бавно, неподвластни
на времето или на дъждовете,
пълзят към него бурени и храсти
и тихомълком от света отнемат.
А стъпките ни дремят, заслепени
от светлини на сиви магистрали.
Дали се срещат в края на вселената? –
ни вие, нито аз сме го разбрали.
Пустеят тайнствените кръстопъти,
които някога пресичахме.
Как само в късите си сънища
добри сме пак и се обичаме.
А пътят – гол сред тръните – бленува
да се изприщи от лица просторът.
Престане ли веднъж да съществува,
ще спрат и хората да си говорят.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валентина Йотова Все права защищены
