Кой си
Тук не чакаме бъдещето.
Ние го пишем.
Но не с мечове, а с прах.
Не с надежда, а с вина.
Пишем с кръв, с думи, с мълчание —
не на хартия,
а върху кожата на времето.
Всеки ред — белег.
Всяко мълчание — съдба.
И думите ни се превръщат в руини,
преди да ги дочете някой друг.
Виждаш ли още лицето си —
или вече носиш маска,
изкована от спомени,
по времената на страх и отчаяние?
Може би тогава светлината угасна.
Може би тогава се роди сянката.
Кога за последен път погледна себе си
и наистина видя кой си?
Не отражението в огледалото,
а онзи, който стои зад очите.
Този, който мълчи,
когато думите са лъжливи.
Колко пъти си се срещал с него —
в съня, в болката,
в мрака между две въздишки?
И когато се погледнеш,
когато се приемеш
такъв, какъвто си —
тогава пишеш,
за да си спомниш.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© kompot Все права защищены ✍️ Без помощи ИИ