Кой си

Тук не чакаме бъдещето.

Ние го пишем.

Но не с мечове, а с прах.

Не с надежда, а с вина.

Пишем с кръв, с думи, с мълчание —

не на хартия,

а върху кожата на времето.

Всеки ред — белег.

Всяко мълчание — съдба.

И думите ни се превръщат в руини,

преди да ги дочете някой друг.

Виждаш ли още лицето си —

или вече носиш маска,

изкована от спомени,

по времената на страх и отчаяние?

Може би тогава светлината угасна.

Може би тогава се роди сянката.

Кога за последен път погледна себе си

и наистина видя кой си?

Не отражението в огледалото,

а онзи, който стои зад очите.

Този, който мълчи,

когато думите са лъжливи.

Колко пъти си се срещал с него —

в съня, в болката,

в мрака между две въздишки?

И когато се погледнеш,

когато се приемеш

такъв, какъвто си —

тогава пишеш,

за да си спомниш.