От детските очи какво остана

 след хаоса в Сирийската страна?

 Болят като дълбока, тежка рана

 от още незапочнала война.

Те сякаш са пресъхнали герани.

Светът е ехо, който в тях кънти.

Нима бездушието поглед ще им стане? 

Кой вади с шило детските мечти?

Те искаха гнездо под своя стряха.

Те искаха безгрижни да летят.

Но хищни зъби полета им спряха.

Какъв е този всеозъбен свят?

Сега поемат с шепи милостиня.

По кучешки във клетката скимтят.

Решетъчно за тях небето синьо,

присъда е за детския им свят.

Машини за сълзи ли сме - кажете? 

Кой ще поеме цялата вина?

Защо безжалостно си режеме ръцете, 

създавайки война подир война?