Смразяващата нежност на приливи и отливи,

безмълвна белота в душата..

Светът крещи затворен зад прозорците на времето.

Някой хвърли камък и  ги счупи.

Влезна от онзи приятен студ,

който те кара да изтръпваш,

но да осъзнаваш, че те има.

Миналото и бъдещето се събраха в едно

и картината оживя.

Сега потъвам в преспите на любовта,

но това не е бяла смърт.

Не е и жаравата, по която стъпвах преди,

но не е  и лудостта, от която се избавих.

Какво  е това?

Минутите с теб замръзват на кристали -

онези малки блещукащи неща,

които хората търсят цял живот...

Намерят ли ги, са богати.

Как да ги уловя -

когато ръцете ми са още горещи?

Ами ако разтопя нежността ти,

тогава какво ще ми  остане...?