Във утро призрачно на полуздрач,

събужда изгрев тихи сенки.

Почуква нейде тайничко кълвач,

денят просветва в облаците леки.

Издига светлината нежните лъчи,

росата блясва мигом в бяла пара.

И водни капчици ли са, сълзи,

от плач безшумен при олтара.

Животът блясва неразбрал,

тъгата нощна този ден да вземе.

И само мъка ли съм насъбрал,

на жертва за любов да я приеме.

Но тя се рее като призрак бял,

и питам има ли за мене време.

Че тежко е от нея да съм неразбран,

и път да няма, но по него ще поема.

И лутането в мрака е като безкрай,

а мъката превръща пролетта във есен.

Аз моля те със чувствата ми не играй,

върни ми любовта и твойта песен.

Ще бъдем заедно отново с тебе там,

на мястото вълшебно горе при скалите.

И за съмненията на душата твоя знам,

за тебе от небето ще сваля звездите.

Щастливи да сме заедно отново с теб,

душите слети да са в нощите и в дните.

Животът кратък е и няма много време знай,

а има само за любов, онази от мечтите.