Мечтата на едно дърво
Зелена бях! Тревица нежна,
с нестъпвали нозе по нея.
Все още не познала отпечатък
от лудналия бяг на времето.
И бурен бях, и розов храст,
със остри тръни защитена,
но все към светлината се стремях,
светулки приютявах, да ми греят!
Покълвах пролетно, със страст.
От пъпка в цвят плодиха клоните.
Филизи си отгледах – два
поели сокове от моите корени!
Градушки, бури преживях…
И с рани съм от алчните секири!
По тялото ми струпеи, кървят,
все още вятър ме превива!
Но ги забравям, щом запеят
врабчета в клоните ми приютени!
И моля се, щом много остарея,
надеждата да не умира в мене .
Съзнала кратката си дълговечност,
пресъхна ли, до всеки да достига
изписаната в кръговете ми човечност.
да се превърна не в хербарий – в книга!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Даниела Виткова Все права защищены
