Над мамещата бездна
небето цяло е събрало
лазур от облак и слънца
в голямо синьо огледало.
Изплувал от митичен бряг,
сред крясъка на бели птици,
долита бризът със делфински смях,
окъпан в шарени зеници.
А утрото е сън на мида,
нощта-загадъчна жена.
Във лятото почти заспива
неясен спомен за снега.
С блуждаещ лъч денят прошарва
запенената шумна пелена.
Солена нега с устните попива,
погалена от пясъка вълна.
© Милен Милев Все права защищены