Когато бях малко момиче,

с косите си сплитах надежда,

усмивка на бяло кокиче

в очите ми все се оглежда.

А слънцето нежно все галеше,

разливаше мед със лъчите.

Щурче с цигулка се хвалеше

и с песен ме носи из дните.

В плитка събрала цветята

вървях все напред и не спирах,

по детски летях по земята,

и образи свои гравирах.

Но песента за кратко притихна -

през зимата няма щурци.

Сега се дочува, пак ме усмихна.

Строя от надежди дворци.

Дано бъде с мен винаги в дните -

с весела песен, с цигулка в ръка,

в косите да пее, дори и в мъглите!

В ръцете ще нося свежи цветя.