Не разбирам днешните хора,

а търся се измежду тях.

Лицето ми подпухнало от умора,

че толкова много търпях.

Търпях на болка и унижения дори,

за да бъдат те добре.

но никой над мен не се смили,

И плувам сама в дълбокото море.

Защо толкова злобари има по земята?

Грабейки от нашите души.

И с тази завист прокълната,

променят човешките съдби.

Защо вината все е в тези,

които знаят що е да боли?

И оставяйки трайни белези,

невинното сърце да кърви.

Може би за всичко има лек,

и той е в правилните хора.

Те са с характер благ и мек,

ще ги познаеш по тяхната умора.

И те се борят срещу трудността,

успокой ги, кажи им че са красиви,

защото се прави път на любовта,

а това което е чувство, прави ни щастливи!