Сутрин кат' слънце се будиш, 

първо към нази поглеждаш

с блага и ведра усмивка, 

слушаш как песен запявам. 

Твоите църни очици, 

сякаш са сладки черници. 

Твоите хубави вежди, 

сякаш са вейки от смрика.

Устните, моме Румено, 

сякаш са диви малини, 

брани на горска поляна, 

посред сърни и елени. 

Твоята кръшна снажица, 

сякаш е бяла брезица, 

сребърни клонки развяла, 

давайки знак за годявка. 

Твоите тънки ръчици, 

сякаш са шия на лебед, 

посред водите заплавал, 

шепнещ ми думи за вярност. 

Твоите перлени скули, 

сякаш са розов трендафил, 

цвят към росата разперил, 

мамещ ме да му посегна. 

Твоите руси косици, 

сякаш са клас от пшеница. 

Сплетени в гъвкава плитка, 

тежко-тежаща на рамо. 

Толкова плавна и лека

твоята бърза походка, 

с нея по пътя заситняш

като на извор отиваш. 

Китка си в него потапяш, 

росно обрана зарана. 

После към мене я фърляш, 

либе ле, либе Румено. 

Аз отдалеко я фащам

и зад ухото я турям. 

Няма по-весел от мене, 

щом съм избран сред момците.