Ние чакахме дълго щастливото бъдеще,
със красиви надежди живяхме,
ала бяхме изтеглили картите губещи
и във посока погрешна вървяхме.
И пътеките свои със възторг си избирахме
и на Бога се молехме даже,
замечтани, с пресъхнали устни се взирахме
към далечните златни миражи...
Под краката ни сухата кал се пропукваше
след реколта от кости оглозгани,
от сърцата разцепени мъката рукваше
и течеше през рани отворени.
И как близо-на крачка, спасение виждахме,
как очаквахме манната небесна,
ала своята собствена гробница бавно иззиждахме,
и дращехме с нокти по стените й тесни...
И отвътре протегнали пръстите кървави,
бавно шепнехме черна закана.
Беше късно!
Душите ни бяха претръпнали!
Бяхме следвали вездесъщата Фата Моргана!
© Dimitar Ikimov Все права защищены