Ние чакахме дълго щастливото бъдеще,

със красиви надежди живяхме,

ала бяхме изтеглили картите губещи

и във посока погрешна вървяхме.

И пътеките свои със възторг си избирахме

и на Бога се молехме даже,

замечтани, с пресъхнали устни се взирахме

към далечните златни миражи...

Под краката ни сухата кал се пропукваше

след реколта от кости оглозгани,

от сърцата разцепени мъката рукваше

и течеше през рани отворени.

И как близо-на крачка, спасение виждахме,

как очаквахме манната небесна,

ала своята собствена гробница бавно иззиждахме,

и дращехме с нокти по стените й тесни...

И отвътре протегнали пръстите кървави,

бавно шепнехме черна закана.

Беше късно!

Душите ни бяха претръпнали!

Бяхме следвали вездесъщата Фата Моргана!