На жена ми
Веднъж във бара
знаеш го - до светофара,
седнал самотен, но не сам
а с чаша уиски
ирландско – без лед,
се загледах през изпотената витрина
отсреща, към театъра
и взрях поглед в афиш
изпокъсан – навярно от вятъра,
приканващ публиката за среща.
За някаква драма.
И без да разбирам изобщо от сценично изкуство
съдбата си реших да тълкувам
като театрален жанр
и ме обзе някакво чувство.
Дали живял съм в комедия
или пък в драма,
или в трагедия?
И през витрината – оназ изпотената,
по която бааавно се стичаха спомени,
видях си живота на сцената.
И после ... После
усетих вкуса на кръвта между зъбите
от юмруците на живота - грубо нанесени,
бяха тежки, бяха жестоки,
но справедливи
и бяха по мъжки понесени.
Бях скитник,
бях имигрант
и хамалин бях,
и престъпник,
и самотник обречен.
Май само предател не бях.
Но бях... абсолютна трагедия.
И спомних си също
как шляпах в калта
с пробити обувки и вехти одежди,
шляпах ... без грош дори за кафе,
но изпълнен със толкоз надежди.
Това навярно било е комедия.
Сетне, след поредната чаша
уиски - ирландско, без лед,
си спомних за теб,
как докосвах косите ти
с къдрици преплетени в залеза.
Искрящи, ухаещи на море,
прииждащи спомени с вълните на вятъра.
Спомних очите ти – очи на кошута.
Помня – съня ми отнеха
и гърдите ти,
и нозете ти,
и ръцете ти нежни
в тях търсих не еди път утеха.
И те обичам – все още безумно
и с теб искам да остарея,
а ти ми дари
най-скъпоценните камъни
и сега съм богат
и без тях няма как да живея.
Последната чаша уиски
ирланско - без лед,
довърших с толкоз презрение
и потънал в цигарен дим и аромат на кафе
разбрах, че само туй има значение.
И тогава във бара
знаеш го – до светофара
изпаднал почти в алкохолна амнезия
реших - не било е театър
животът ми е красива поезия!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Живко Димитров Все права защищены
