На Раздяла


Колко пъти трябва да говорим, мислите?
Да те позная дори и аз вече не мога…
Колко пъти трябва да избърсваме сълзите
и лицемерно и наивно да се кланяме на бога?

И да тичаме, без път и без посока,
безсмъртни прилепи, но вечно слепи, в нощната тъма,
и да разблъскваме призраци бледни и гаснещи във нощта?
И да тичаме, и да тичаме, понесли в сърцата си умората.

Сега май чак се сетихме да търсим истина.
А тя е тъй безбожно скрита, под милион обвивки.
И пак си спомняхме като рисувахме със дланите по пясъка горещ,
а пък сега… по миглите ни нещо е полепнал скреж.

Сняг на забравата, изтриващ на дните мечтите,
сняг на умората, жесток, вледеняващ сълзите.
Сняг и на мъката, и на фалша, на маските,
сняг и леден, и горещ, изпепеляващ душите.

Та кой бе казал, че е толкоз трудно, даже невъзможно,
сърцата ни кървящи в дланите протегнати да носим?
Та кой бе казал, че е лудост и направо изтезание,
тъй тихо да стоим последен път прегърнати…
Все едно, че сме завинаги потънали в мълчание?