На вратата
Замръзналите пръсти,
цветът на самотата,
познавам ги отдавна,
държа ги пред вратата.
Понякога ги каня,
говорим си надълго,
понякога ги гоня,
забравям ги на тъмно...
В нощи като тази
самички се поканват,
задават ми въпроси
и дълго с мен остават.
Не са ми безразлични,
но не че ги обичам,
играят си с мене
и чувства ги наричам.
Когато си отидат,
разбирам, че ми липсват,
Когато са до мене,
ги карам да заспиват.
Замръзналите пръсти,
цветът на самотата,
познавам ви отдавна,
не стойте на вратата...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Йордан Ботев Все права защищены
