На вратата
Замръзналите пръсти,
цветът на самотата,
познавам ги отдавна,
държа ги пред вратата.
Понякога ги каня,
говорим си надълго,
понякога ги гоня,
забравям ги на тъмно...
В нощи като тази
самички се поканват,
задават ми въпроси
и дълго с мен остават.
Не са ми безразлични,
но не че ги обичам,
играят си с мене
и чувства ги наричам.
Когато си отидат,
разбирам, че ми липсват,
Когато са до мене,
ги карам да заспиват.
Замръзналите пръсти,
цветът на самотата,
познавам ви отдавна,
не стойте на вратата...
© Йордан Ботев All rights reserved.
