На вратата
Замръзналите пръсти,
цветът на самотата,
познавам ги отдавна,
държа ги пред вратата.
Понякога ги каня,
говорим си надълго,
понякога ги гоня,
забравям ги на тъмно...
В нощи като тази
самички се поканват,
задават ми въпроси
и дълго с мен остават.
Не са ми безразлични,
но не че ги обичам,
играят си с мене
и чувства ги наричам.
Когато си отидат,
разбирам, че ми липсват,
Когато са до мене,
ги карам да заспиват.
Замръзналите пръсти,
цветът на самотата,
познавам ви отдавна,
не стойте на вратата...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йордан Ботев Всички права запазени
