Петра (Петя Цонева)
45 158
16 авг. 2018 г., 02:01

Наследство 

  Поэзия » Философская
783 4 11

- Най-близката звезда е тъй голяма –

върви! И всеки облак ще отстъпи!

- Но как? Та там е Кумовата слама

и въздухът е дяволски безпътен,

 

а аз съм тежка. В синьото ще грохна –

бездънни са светлинните му гроти!

- Върви! Сега мигът е високосен

и случва се на четири живота!

 

- Но времето нали ще ме изтрие?

Свещиците са кратки катедрали.

- Не знаеш ли, че всяка златна диря

е спомен, от една звезда запален?

 

Звездите имат корени могъщи –

угаснат ли, остават цяла вечност…

- Но аз си искам мъничката къща

и хляба, който баба ми изпече,

 

и слънцето, което тук прилича

на пукнато зърно от хлебно жито.

И искам тук, отдолу, да обичам,

където са мънистени звездите.

 

- Но там ще бъдеш новородно цяла.

Криле ще имаш, бури ще разсичаш!

- Аз знам, че и в пръстта разцъфва бяла

звездата на градинското кокиче.

 

И даже да е пръстено сърцето,

дъха си все на глътки да поема,

то цял живот износва за небето

наследство от една звезда строшена.

 

 

 

© Петя Цонева Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Хубаво е!
  • Харесах! Пишеш оригинално и красиво. Определено се радвам че те открих!
  • Много ми харесва начина ти на изразяване и смисъла, който влагаш, толкова е многопластово, такова невероятно удоволствие за ума и душата. Благодаря！
  • И аз благодаря - такива разговори наистина са полезни.
  • Благодаря. Много съм доволен от обяснението - все пак има различни тълкувания и това на автора е автентичното.
  • Беззичен, благодаря и за оценката, и за критиката. Обяснявам част от закодирания език на стиха - светлинните гроти - пещери, са звездите, в които може да потънеш (ако поетически скитосваш из лирическото небе). Колкото до кратките катедрали - краткостта, наистина, е белег на времето, не на пространството. В случая обаче, с образа на катедралата означавам и трайност във времето. Тоест, в космически мащаб, звездите могат да бъдат и свещици, които гаснат. Трябва ми точно тази двузначна призма на монументалното и ефимерното, защото съпоставям света "долу" с този "горе" и твърдя, че и горният е уязвим като долния. Колкото до прилагателното "мънистен", то си съществува - например " мънистена огърлица", съвсем не е измислено и нагласено. Надявам се, че съм внесла известна яснота, но, честно казано, мисля, че поезията трудно работи по часовников механизъм. Поне моята. Благодаря!
  • Стихотворението е добро, има наистина известен философски заряд, което е много положително.
    Но верен на природата си да казвам каквото мисля, ще споделя, че не ми харесаха следните неща: 1. Думата "гроти", вероятно в смисъл на "пещери", да не би да е използвана само за да се получи ритъмът, ако е така, е малко самоцелно - какво е "светлинни пещери", даже и във филофски смисъл - проясняване на съзнание, или... 2. "кратки катедрали" не го намирам за уместно, освен ако има известно само на автора закодирано значение. 3. И една много често срещана (категорично грешка) в "Откровения" грешка - "изковаване" на думи, най-често прилагателни от съществителни, например "мънистени" от мъниста (не звучи добре). Това е могъл да си го позволи Смирненски, но той има страхотна мярка и чувство: кое, къде и как...
    Все пак, още един път казвам, това стохотворение наистина ми харесва, за да не остане впечатление, че има само критика.
  • Не грохвай в синьото, то е за полети.
    Браво!
  • Благодаря, че се отбихте тук!
  • Получих своя дял от Наследството. Благодаря! Поздравления!
  • Вселени са са стиховете ти, Петра!
Предложения
: ??:??