Наследство
- Най-близката звезда е тъй голяма –
върви! И всеки облак ще отстъпи!
- Но как? Та там е Кумовата слама
и въздухът е дяволски безпътен,
а аз съм тежка. В синьото ще грохна –
бездънни са светлинните му гроти!
- Върви! Сега мигът е високосен
и случва се на четири живота!
- Но времето нали ще ме изтрие?
Свещиците са кратки катедрали.
- Не знаеш ли, че всяка златна диря
е спомен, от една звезда запален?
Звездите имат корени могъщи –
угаснат ли, остават цяла вечност…
- Но аз си искам мъничката къща
и хляба, който баба ми изпече,
и слънцето, което тук прилича
на пукнато зърно от хлебно жито.
И искам тук, отдолу, да обичам,
където са мънистени звездите.
- Но там ще бъдеш новородно цяла.
Криле ще имаш, бури ще разсичаш!
- Аз знам, че и в пръстта разцъфва бяла
звездата на градинското кокиче.
И даже да е пръстено сърцето,
дъха си все на глътки да поема,
то цял живот износва за небето
наследство от една звезда строшена.
© Петя Цонева All rights reserved.
