Не харесвам вечерта смълчана
призраци стари, когато ражда,
лампите тъй студено като греят длани -
празни, клети, без любов проклети...
Не разбирам тия пусти лица,
дето все гледат през огледала
и ровят в калта „измамени",
сърце си търсят, ей, аз давам им
тоя въглен, що сама избрах си,
посивя от мъка, натежа ми,
любов безмерна не щя да остави...
12. I. 2008
Цикъл 5
© Кера Господинова Все права защищены