НЕДОИЗКАЗАНОСТ... И РЕКВИЕМ!
Плисирано небе. Звезди - мъниста.
Нагъната, сгъстена тишина.
В очите на мъжа - жена разлистена.
Недоизказан вик за светлина.
Раирана сетивност - черно-бяла.
Въже от чувственост... и нож от страх!
Прегърбени от спомен за раздяла,
души в кълбо от изгрев и от прах.
Молебен за това, което... (Боже!)
Недоизказаност... И реквием!
Побъркани от простота и сложност,
но винаги с надежда! За кадем!
© Мария Панайотова Все права защищены
Стихотворението е старо, но е физиономично и показва до голяма степен
човешката ми същност. Затова реших да ви го покажа.
Винаги си добре дошла, коментарите ти ме радвам толкова много!