Невзрачна поема
Нейната шапка не е от небе,
тя е женица невзрачна.
Има си погледа син и боде
алчната сянка на здрача.
Носи в косите си пепел от страх,
те затова са сребристи.
Смее се в сиво и нейният смях
само тъгата разлиства.
Спира до църквата. После седи
дълго на пейка самичка.
Сякаш на ум пасианси реди,
пита съдбата за всичко.
И от въпроси нагарча деня,
свърнал зад ъгъл от спомен.
Бяга засрамен от тази жена,
щастие дето не помни.
Тя е женицата, чийто живот
всеки за грешка приема.
Ти не очаквай от мен анекдот.
Пиша невзрачна поема.
02.12.2019
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Панайотова Все права защищены
