Невзрачна поема
Нейната шапка не е от небе,
тя е женица невзрачна.
Има си погледа син и боде
алчната сянка на здрача.
Носи в косите си пепел от страх,
те затова са сребристи.
Смее се в сиво и нейният смях
само тъгата разлиства.
Спира до църквата. После седи
дълго на пейка самичка.
Сякаш на ум пасианси реди,
пита съдбата за всичко.
И от въпроси нагарча деня,
свърнал зад ъгъл от спомен.
Бяга засрамен от тази жена,
щастие дето не помни.
Тя е женицата, чийто живот
всеки за грешка приема.
Ти не очаквай от мен анекдот.
Пиша невзрачна поема.
02.12.2019
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
