...но помни сърцето ми как се обича...
Заглъхва гласа ми, скрипти прахоляка,
затъват нозете до глезени в плесен.
Крайпътно дърво. Тъжно славейче чака.
Ветрец да подеме замлъкнала песен.
С треперещи пръсти примрялото птиче,
от клоните свалям. Гнезди ми в душата.
То вярва – кафезът до смърт го обича,
а птичата смърт все е с песен. И свята...
Ех, славейче мое, зоват небесата!
Виж, гледа те котка с лъстива усмивка.
От теб песента, а от мене крилата.
Ще литнем – ти птица – аз луда щастливка.
И наши са всички далечни простори!
Повярвай ми малко, треперещо птиче!
Живях твърде дълго сред котки и хора,
но помни сърцето ми как се обича...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Ангелова Все права защищены
