Носталгично
Небето заваля и ме покри
с купчина едри мокрещи целувки.
От този дъждопад съм цял в следи
и спомени от дебнещи вихрушки.
Не ме боляло бе отдавна тъй –
душата, разпокъсана над бездна.
Начало ли е или тъжен край,
звездите ми говорят с тон въздрезгав.
Но как да се опомня, щом е тук –
на прага ми, умиращи октомври!?
Желая да съм само част от звук,
на гроздов сок, преливащ в пълни стомни!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Данаил Таков Все права защищены
хубаво