Носталгично
Небето заваля и ме покри
с купчина едри мокрещи целувки.
От този дъждопад съм цял в следи
и спомени от дебнещи вихрушки.
Не ме боляло бе отдавна тъй –
душата, разпокъсана над бездна.
Начало ли е или тъжен край,
звездите ми говорят с тон въздрезгав.
Но как да се опомня, щом е тук –
на прага ми, умиращи октомври!?
Желая да съм само част от звук,
на гроздов сок, преливащ в пълни стомни!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Таков Всички права запазени
хубаво