Вдъхновена от любимото ми аниме "Vampire Knight",

и следните думи на Куран Канаме - "Понякога да забравиш е вид щастие."

Аз не исках, но се случи -

една далечна на едни отколкото близка,

и втора близка на други отколкото далечна - забрави:

имена,

дати,

дни,

години,

случки и места, на които съм била 

с безлики образи, но близки по душа.

Гледам албуми със снимки - 

на тях - до мен - хора, със чужди, далечни лица;

навярно бих разбила техните сърца, ако знаеха тайната...

Летa, беше река, извираща от пещерата на Хипнос.

Вместо монета, Хадес поиска нещо мое скъпо да разменя;

нима имах избор, но каква беше тя, не смеех и да попитам.

Стигнах до пристана. Бях сама и зачаках: 

пред мен гъста и тежка мъгла - не виждах,

а около мен - река:

не толкова злокобна, а меланхолична.

Не усещах нищо - дори и студа.

Минути отишли си в мълчание.

Пред очите ми появи се лодкаря.

Той знаеше, качи ме, без познатата цена,

седнах тихо в скърцащата, дървена лодка;

безмълвена останах; секунди след това

отплавахме

към другата страна...

Тук свършва моят спомен - не, приказка,

както бихте сметнали.

Нима си мислите, че думите ми са лъжа? 

Опитайте и вие, ако го сметнете за измислица.

Навярно съм прекосила петте реки, заедно със нея...