Някъде там
Жената, която седи на пейката,
е странница.
Храни птиците с трохи и дори им
говори...
Носи забрадка и стари обувки,
вехто палто и торба, осеяна с кръпки,
които досущ като цветни очи гледат света.
Нейният.
Птици. Пулсираща тишина.
Стара църква и тя.
Плахи души,
които се срещат точно
преди да си тръгнат с последния лъч
на тихото слънце през зимата.
Някъде там...
Спомени тичат като деца.
Жената усмихнато става и помахва
с ръка за довиждане.
"До утре, страннице наша. Ние те
чакаме".
Тихо.
Тихо.
Самият живот точно преди
да залезе си уговаря среща
с танцуващи гълъби.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Лили Спасова Все права защищены
