Сред бедушна мъртва тишина,

глас познат порязва с вопли.

И псува и крещи.

И проклина съдбата си проклета.

Пак ли е пияната жена?

Единствената, правещата шоу.

Пак ли крачките си не следи?

И бута се, залита в хората отсрещни.

Пак ли е пияна мисълта й?

И не може тя да мисли трезво?

Облаците се усмихваха надменно

над тленната и простота.

За тях тя нямаше мозък в своята глава.

Но нейна бе нощта.

Това й бе достатъчно.

И скъсаното яке показваше едно

Сякаш младо, сякаш женско потекло.

И през оголеното рамо

докосваше я студенината на нощта.

Сякаш отново до нея беше някой

Сякаш тя….не бе сама.

Тя свлече се на стъкления под от лед.

И  на облачето му се стори, че видя една сълза:

„Пияницата, отново се почерпи“-

с гордост заяви ни то.

А тя, жената жалка,

Никога не бе опитвала дори едно.